(Георги Марков, 1967 г., Архив © Анабел Маркова) Спасителният смях 

(Георги Марков, 1967 година, Архив © Анабел Маркова)

Спасителният смях 

От всичко, което човек би могъл да почита в характера на своя народ, най-вече се гордея с невероятното възприятие за комизъм на нашия народ. Колко пъти съм се удивлявал по какъв начин естествено избликва това възприятие и какъв брой тясно то е обвързвано с социална оценка, изложение на политически отзиви и дълбока национална философия. Мисля си, че това възприятие за комизъм има нещо общо със забележителното неявяване на кьорав фанатизъм у нашите българи. Фанатици у нас са единствено простаците. Колкото и буйно и безапелационно да защитавате известна най-вярна и най-съблазнителна идея, вие ще забележите във вашите събеседници лека усмивка, която безмълвно ви споделя: „ Чак пък толкоз! ”

Това възприятие за комизъм постоянно е съпроводено със самоирония, самоосмиване и тъкмо тази е посоката, която му дава огромната стойност. Всеки знае да се смее другиму, само че се желае темперамент, с цел да подиграеш себе си. Още по-забележително е, че в най-тежките времена у нас, при най-жестока и мрачна конюнктура, възприятието за комизъм освен не напусна нашите българи, само че като че ли стана основен отдушник на болката и тъгата. И дано подчертая, че това възприятие не принадлежи на шепа интелектуалци, а блика от самите глъбини на народа. Никъде и в никакъв случай не съм се смял повече, в сравнение с в България, където животът по този начин постоянно свири по едно и също време на струните на сълзите и на смеха. Мисля, че цялата антидрама, и изключително творчеството на Йонеско, се предхожда от описа за трънчанина Гюро, който отишъл на лов за мечка. Влязъл в бърлогата й, само че тя му откъснала главата. И когато приятелите му го извадили, те почнали да се питат дали той изобщо е имал глава, преди да влезе в бърлогата. Тогава го отнесли в селото, с цел да питат жена му. А тя мислила, мислила и най-после споделила: „ Па не знам дали Гюро имаше глава, или нямаше. Я мислим, требе да е имал глава, оти лани си купува капа! “

Погледнете. Цялата форма на антидрамата е тук, в този трънски роман.

Никога няма да не помни посрещането на Енвер Ходжа, когато пристигна в България преди време. Народът бе докаран около линията Перник-Волуяк, с цел да го приветствува. Когато влакът мина около нас, близо до село Дивотино, всякакви агитки започнаха да скандират името му. Но Енвер се държеше с две ръце за отворения прозорец и даже не подвигна ръка да поздрави. Тогава чух двама локални селяни да разясняват:

– Защо не махна с ръка най-малко? – питаше единият.

– Не видиш ли, че го е боязън да се пущи от прозореца!

– Е па за какво че го е боязън!

– Ами цялостен живот индивидът се е возил на магарета, та е навикнал да се държи за самара! Къде е видел трен у Албания!

По време на насилственото вкарване на селяните в текезесетата, сътрудниците на Държавна сигурност използуваха таксита, в които държеха жертвата си, до момента в който не подпише нужния им документ. В Пернишко бях очевидец, когато на разсъмване едно такова такси изхвърли възрастен селяндур, чието лице бе разкървавено. Но той се надигна, засмя се и сподели: „ Цял живот желаех да се повозя на такси и даде Господ, навозих се! “

Едва ли бих могъл да не помни бай Васо, файтонджията на владайския санаториум, който ме прибра от автобусната спирка. Беше време, когато книжарниците бяха залети от невъзможна за четене партийна литература, когато съвсем не се издаваха свестни книги. Забелязал, че нося куфар с книги, бай Васо, който беше някогашен гробокопач, се обърна към мене и замислено ми сподели: „ Много обичам книгите… сума нещо съм прочел, като бях в гробищата… И какви книги!… Ти ми дай на мене „ Под игото ”… Ама да е от Иван Вазов! “

…

Човекът не искаше друго „ Под игото “ и се безпокоеше, че може и да са го пренаписали. Той си искаше „ Под игото “ от Иван Вазов. И в тази забележка „ Ама да е от Иван Вазов “ се съдържа цялата национална оценка за печатаните партийни нелепости.

Имаше нещо доста крепко и надълбоко в този национален комизъм. Мисля, че посредством него народът се самосъхраняваше. Комунистическата партия и партийните членове, грамадната маса от които, наподобява, не притежаваше никакво възприятие за комизъм, реагираха остро и непримиримо против националния смях. Те знаеха и знаят, че смехът беше ориентиран против тях, само че бяха прекомерно примитивни, с цел да проявят милосърдие. Немалцина национални хумористи биваха арестувани, бити, интернирани поради описване на вицове. В досиетата на доста български жители е записано, че са разказвали или преразказвали вицове. Особено грубо се преследваше този смях по времето на Сталин. Малко преди да почине, известният сталинистки идеолог Андрей Жданов (улица „ Пиротска “ в София към момента носи името на този тип) излезе със публикация за смеха, в която заповядваше на руските жители на кого и по кое време да се смеят. Тази публикация, явно писана по напътствие на самия Сталин, стана мотив у нас да се предприеме същинска наказателна вълна против смеха. Но от време на време даже усмивките докарваха представителите на властта у нас до истерика. На погребението на Георги Дамянов в София милиционерски шеф пред очите ми искаше да арестува една студентка от Художествената академия, която се била усмихвала. Един някогашен следовател в Държавна сигурност, за който по-нататък ще стане дума, в пиянска изповед ми сподели: „ Най не можех да претърпявам усмивките им! Като го видех, че се усмихва, като че ми плюеше в лицето, скачах и виках: „ На мене ли ще се смееш, бе! “

След 1956 година формата на партийното гонене на смеха стана по-мека. Но нещата не са се изменили доста, тъй като през март 1974 година в София се организира една невероятна и може би неповторима в света партийна теоретична конференция по въпросите на смеха. От нея стана ясно, че българският народ продължава да се смее. На тази конференция първият секретар на партията просто повтори публикацията на другаря Жданов и се опита да се опълчи против това огромно благосъстояние на националния ни темперамент. Но кой може да принуди един народ да не се смее?

Избрано от: „ Задочни репортажи за България ” Георги Марков, 1978 година
Снимка: Георги Марков, 1967 година, Архив © Анабел Маркова